"Нормално" и "ненормално" в човешката психика

При функционирането на човешката психика, както и в самото битие на човешката личност и на социалните групи и общности, в поведението и в постъпките на хората, съществуват норми.

Нормите (от латинското norma – правило, предписание, мярка, изискване и др.) са нужни и в известен смисъл задължителни в социума.

На пръв поглед те изглеждат просто като правила и като обичайност на поведението, но всъщност са конвенции, писани и неписани съглашения, за кое е правилно и кое не е, как трябва и как не трябва да се държим, кое ни приобщава и включва в социалната общност и кое ни изключва (маргинализира) от нея.

В едно общество дадена постъпка може да е напълно в нормите му, да е нормална, може извършващият я да се счита за нормален, а същата тази постъпка в друго общество да е шокиращо отклонение и извършилият я да изглежда ненормален (включително болен) и да бъде остро санкциониран (и принудително лекуван) от него.

Като пример може да се посочи канибализмът, чието практикуване в някои антични общества е разпространен обичай, а сега в съвременното общество се счита, както знаем, за дълбоко отклонение и престъпление.

Нормите са наистина конвенция.

Нормата е различна при различните исторически общества, при различните култури, различните религии, социални пластове, нравствен системи, при различните ситуации и съчетания на обстоятелства.

Неистовостта в една съвременна затворена религиозна общност може да изглежда като нормативно адекватна на възприетите от нея правила и стил на поведение, а същата неистовост в една рационална социална група да изглежда нелепа и патологична.

Депресивният реализъм, съпътстващ едно от най-разпространените и опасни психични страдания, стоящо в челото като причинител на мъки и самоубийства, разбрахте, че става дума за Депресията, нали?, на практика представлява отказ от ползваните непрекъснато (като психична защита) от нормалните хора най-различни илюзии.

Тогава би трябвало депресираният да е нормален, здрав, защото той наистина вижда реално действителността, такава каквато е, докато “нормалният” здрав човек фактически я изкривява чрез илюзиите си.

Геят в гей-общество е нормален, но същият този човек извън него, в общество от хетеросексуални лица, изглежда някак ненормално, и в известен смисъл е чужд. Все пак.

Виждаме размиващата се граница между нормално и абнормно в психологията.

Тези понятия са условни, и критериите за отсъждането кое е нормално и кое е ненормално (абнормно) са всъщност характеристики на самото общество, което е “приело” дадената норма.

Твърди се, че главното нещастие при употребата на понятията “норма”, “отклонение от нормата (девиация)”, “нормален”, “абнормен (ненормален)” е в проявяваната субективност от страна на обществото (можем да кажем социална субективност), отчитаща целите, характеристиките, особеностите на самото общество.

От тази субективност произхожда социално-дискриминиращата същност на употребата на въпросните понятия.

Този, който се счита за ненормален в рамките (и според критериите) на дадено общество, всъщност фактически се санкционира от него.

Можем да приемем, че в първоначалния си примитивен, нецивилизован смисъл идентифицирането на някого или на някои като “ненормален” (“ненормални”) е сякаш наказание с разбиращо се от само себе си негативно отношение на другите, на “нормалните” в общността, към него (към тях).

Между понятията (и идентификациите) “нормален” и “ненормален” от една страна, и “здрав” и “болен” (ще говорим за опозицията "здрав болен" в третата лекция в петък) от друга, съществува очевидна симетрия, очевидно съответствие.

Особено в психичен план „норма” и „абнормност” са сякаш синоними на “психично здраве” и “психична патология”, на “здрав” и “болен” (с всичките му варианти).

В психологията, психопатологията, психотерапията и психиатрията за нормално се счита това, което е присъщо на повечето хора в социалната общност, което е обичайно и се приема в общи линии от всички в нея.

За нормален се счита този, който е като всички други.

“Болен” в психологически смисъл е социален статус. Да си болен психично означава да си друг в социума.

Естествено, някои страдания са твърде тежки и водят даже до фатални рубежи (например, до инвалидизация, суицидни помисли и опити, смърт).

От тази гледна точка можем да определим болния като намиращ се в процеса на болестта (страданието, разстройството, зависимостта) със съответните прогнози за развитието ѝ.

В онтогенетичен план, в рамките на цялостния живот на дадена персона, категорията “психично болен” (или “страдащ” и др.) може да бъде видяна и като епизод от пребиваването на човека на този земен свят.

Друг е въпросът какъв е този епизод и дали той не се ограничава с кончината на индивида, т.е. психичното страдание е нелечимо и съпътства въпросния човек да смъртта му.

Възможно е да става въпрос за вродени психични аномалии, т.е. началото на епизода да съвпада с раждането на човека.

От гледна точка на терапията, в частност на психотерапията, болният е необходимото по принцип условие за самото съществуване на психотерапевтичната практика и фактически е предхождащото я условие (и факт), за да е налице тя.

Болният е материалът на терапевтичния процес, а неговото превращение в здрав – неговата цел.

Болен е и роля, която може да бъде наложена от самото битие и играна като задължителна (не можеш да се откажеш от манията си или от обзелите те стра- хове, например), но може да бъде и имитирана, ман- кирана, т.е. здравият и нормален човек поради някакви причини да се прави на болен (“Прави се на луд за пенсия” казва в такива случаи българският градски фолклор.)

Трябва да посочим, че ролята на психично болен е обществено лигитимирана и спрямо нея, спрямо играенето ѝ съществуват социално определени норми, които касаят както писаните, така и неписаните закони, морала, обществената култура и др.

В тази си роля човекът, който е болен, сякаш променя своята социална същност, става друг, а отношението на самото общество към него се променя.

Болният според обществените норми у нас получава от обществото повече внимание, снизходителност, щадене и др.

Но в същото време спрямо него се наблюдават и прояви на дистанциране, особена социална погнуса, както и нежелание за взаимодействия с неговата персона.

За разлика от свободните общества, у нас сякаш е срамно и осъдително да имаш проблеми с психичното си здраве, което не се отнася за каквито и да са проблеми на физическото (соматичното, телесното) здраве. “Човекът има жълта книжка, бягай от него!” – казват за страдащия и сякаш от тук нататък той е стигмиран, белязан, отлъчен от пълноценното си участие в обществената практика.

Всичко това затруднява както диагностицирането на психичните страдания (хората се притесняват да потърсят квалифицирана помощ от психолози, психотерапевти, психоаналитици и психиатри, за да не ги определят и обявят за луди), така и самата терапия даже и на най-невинните психични отклонения и леки зависимости. В същото време у нас съществуват твърде големи и лесни за ползване възможности за набеждаване в някаква психична несъстоятелност с последващата я стигматизаця на личността. За този феномен спомагат: характерната за българите охота за разпространяване на слухове и сплетни, типичното за нас злорадство и скритата недобронамереност даже и към близки хора.

Според мен можем определено да говорим за социално дискриминиране на хората с психични страдания у нас.

Решаването на този проблем е важна и първостепенна задача за обществото.

Би трябвало да е и социална норма, но не е, все още. Всеки психолог и психотерапевт, всеки участник в този курс, трябва да е наясно с нея и да полага съответните усилия в рамките на своите конкретни възможности и поле на дейност. В заключение искам да подчертая следното:

Болен и ненормален е този индивид, който по някакви признаци съществено се отличава от останалите. Поведението, постъпките и действията на този човек са извън нормата, извън предписанията, извън лигитимираните и институционализирани правила и еталони. Например, човекът е вял, отпуснат и му се вие свят. Или пък е зависим от алкохола, не може без него и постоянно пие. Или има температура, кашля, киха и има болки в гърлото. Или не общува с никого. Или проявява агресия по най-дребен повод. Или се мисли за Наполен или Мата Хари, пък не е. Може би е умствено изостанал. Има халюцинации etc. Абнормно или ненормално, дами и господа, не означават непременно болестно. Абнормна постъпка може да направи всеки и тя съвсем не показва, че той е психично болен.

Трябва да помним това!

Можете да не се съгласите с мен, естествено, ако имате свестни и верни аргументи. Ще се радвам да ги чуя.