Съвестта като орган на смисъла

Няма да крия любовта си към логотерапията и екзистент анализата, която показвам в последните две години с моите кратки есенции и напоследък в статии.
Бих искала да обърна вниманието на съвестта от логотерапевтична гледна точка. Ние логотерапевтите вярваме, че съвестта е орган, с което ще се опитам да докажа в моите разсъждения по темата.
Нямам претенциите, че съм изерпателна, защото моята цел не е да създавам научни статии, а такива, които да са кратки и показващи въздействието на логотерапията, която в един момент става начин на живот.

Едно от ключовите понятия на логотерапията е понятието "съвест", което е пряко свързано със смисъла на живота - тя е най-важната аксиома на теорията на Виктор Франкъл.

Той говори за три вида смисъл:

1. Свободна воля
2. Воля за смисъл
3. Смисъл в живота

Франкъл пише: "Смисълът на живота е различен от човек на човек, от ден на ден и от час на час. Следователно важен е не смисълът на живота като цяло, а по-скоро конкретният смисъл на индивида в даден момент”. Така както един филм е създаден от отделни епизоди. За да бъде разбрана една житейска история, е необходимо да се изгледат всички епизоди. Понякога последният епизод прави смисъла на целият филм ясен и разкриващ.

Според Фрнкъл смисълът винаги се реализира чрез ценности, които той описва в три категории:

1. Творчески ценности
2. Ценности на преживяването
3. Ценности на нагласата

Най-важната ценност е последната (за трите ценности, щенапиша отделна статия)

Важно е да запомним, че смисълът не може да бъде измислен, съчинен или изобретен. Смисълът не се предава от поколение на поколение, не се завещва. Той може да бъде открит всвета около нас, а не в самият човек или в неговата психика.

Човекът е отговорен за осъзнаването на смисъла. Защото човек е свободен "ЗА", а не"ОТ".
Човекът е свободен да взема решения и може да бъде свободен само през неговата личност и никой не може да пречупи неговата морална съвест и разбиране.

Според В. Франкъл във всяка ситуация има само един смисъл - правилният. Съвестта е призована да помогне на човека да направи правилният, смислен, отговорен и свободен избор. "Съвестта е органът на възприемане на това, което е правилно в дадена ситуация (това, което отговаря на мен в моята същност)"

Запознавайки се с многобройните произведения на В. Франкъл и опитвайки се да разберем нещо за съвестта, възникват много въпроси. По-конкретно може ли човек да разбере и ако да как, че изборът е направен правилно - по съвест? Какви са функциите на съвестта? Включва ли се в момента, в който човек взема решение? Прави ли смислен избор, или винаги е само постфактум? Какъв е статусът на съвестта - мислене ли е или чувстване? Какъв е генезисът на съвестта - вродено или придобито свойство на човек, индивидуално или социално, и кой в крайна сметка е човекът - господар на съвестта или неин слуга? Ако съвестта, според Франкъл, може да се заблуди, тогава в какви случаи се случва това и какво може да се направи по въпроса? Ще се опитам да отговоря на тези въпроси в тази статия.

Опитвайки се да даде дефиниция на съвестта, Франкъл я определя като семантичен орган, като етичен инстинкт и етично несъзнавано (като естетическо несъзнавано); като предморално разбиране на ценностите и предморална оценка; като вторична рационализация (винаги само постфактум); като орган, пред който лицето е отговорно; като глас на непознаваемото, трансцендентно "Ти" (по същество говорим за Бог). Ако всички тези и други понятия се сведат до по-обемни и кратки характеристики, тогава можем съвсем определено да кажем, че:

1. Съвестта е потопена в духовното несъзнавано;
2. Съвестта е ирационална и нейните решения са неразбираеми;
3. Съвестта борави с възможности, но не и с факти;
4. Съвестта винаги и само се отнася до индивидуалното съществуване на човек;
5. Съвестта може да дезориентира човека или, по думите на Франкъл, съвестта представлява интуитивно усещане за йерархията на ценностите.

Съвестта координира субективните и обективните аспекти на търсенето на смисъл: във вътрешния полюс. Съвестта корелира с индивидуалните способности и възможности на човек, във външния полюс - с ценностните възможности на конкретна житейска ситуация. Задачата на съвестта е "да разкрие на човека единственото нещо, което е необходимо". В същото време говорим за онази уникална и единствена по рода си възможност на конкретен човек в конкретна ситуация.

Когато човек прави избор, се обръща към съвестта като към интуицията, защото в този момент често няма не само време да обмисли задълбочено действията си, но и пълнотата на знанието за смислен (правилен) избор. С други думи, в момента на избора човек никога не може да бъде сигурен, че изборът му е правилен. След като е взел решение и е направил избор, той по този начин превръща възможността в реалност - и едва сега (постфактум) може да разбере дали е направил правилния избор - чрез обратна връзка/последствия. Така в момента на избора човек често действа в ситуация на несигурност и непредсказуемост и всъщност това е причината според нас Франкъл да казва, че когато правиш избор и вземаш решение, трябва да си само наполовина сигурен, но винаги бъди искрен.

Съвеста ни прави способни да бъдем отговорни личности. Човешкото съществуване е решително. Ние отговаряме на въпросите на живота, които той ни поставя. Живота има апелиращ характер. Той ни призовава към отговорно действие. Действам, защото съм привлечен/а от ценност.

Съвестта е коректива срещу нашите нагони. Важно е да откликнеш на определени нагони в теб - доброта, истина, красота, вяра, надежда, любов. Най-важна е любовта.
Съвестта разкрива на човек неговия индивидуален дълг, който надхвърля моралните предписания, съгласува "вечния" морален императив с конкретна житейска ситуация. Следователно "съвестта винаги е абсолютно индивидуален личен живот в съответствие с абсолютно конкретна ситуация, с всичко, което може да определи нашето уникално и неповторимо съществуване".

В случай, че човек загуби връзка със съвестта си, действа противно на нейните указания, без съвест, може да бъде обхванат от чувство за вина, което според Франкъл е част от т.нар. "трагическа триада” заедно със смъртта и страданието.

Така могат да се разграничат три основни функции на съвестта:
ретроспективно упрекващ, проспективно предупредителен диалогичен, който ви позволява да разработите стратегия за поведение на човека в конкретна житейска ситуация

Съвестта, според удачното определение на Е. Лукас, е способността да се усеща духовен компонент. Може да се сравни с вътрешния компас на човека, чиято стрелка обективно определя посоката (така нареченото ниво на логосите, което не зависи от човека и неговата воля). Съвестта е човешки орган. Понякога, казва Лукас, поради различни причини извън контрола на човек, стрелката на компаса може да се отклони от дадена посока и следвайки стрелката, тя не се озовава точно там, където се е насочила. От друга страна, компасът, подобно на съвестта, никога не ви принуждава да правите нищо, а само препоръчва. Човек, като свободно същество, може да не следва указанията на съвестта си, да избира друга посока и други пътища. Човекът, продължава Лукас, е несъвършен и може да прави грешки, когато се движи в грешна посока. Но в момента, в който се изправи пред последствията от грешката си, неговата съвест става най-добрият критерий. Ако последствията са отрицателни, съвестта ни протестира. Когато човек признае грешката си, той може да се опита да промени ситуацията и така да се примири със съвестта си. Но ако не слуша съвестта си, тогава това е негова вина и негова отговорност. Зрелостта на човек се състои в това да можеш да гледаш накъде сочи твоят личен "компас". "Съвестта на всеки човек", пише Франкъл, "както всичко човешко, е обект на грешки, но това не освобождава човека от задължението да й се подчинява - битието предполага, че човек може да прави грешки. И по-нататък: "Въпреки че съвестта понякога изпада в заблуда и оставя човека до последния му дъх в "неизвестното" по въпроса дали изобщо е намерил смисъла на живота си,

Гласът на съвестта е тих, трябва да можете да го чуете сред другите гласове, които съществуват на психофизиологично ниво и които са свързани с това какво харесва и не харесва човек, от какво се страхува и от какво не се страхува, на какво са го учили и т.н. Но съвестта е духовният авторитет, който стои над всичко това. Съвестта чува тези гласове, гледа ги и ги проверява за значимост. Съвестта не влиза в никакви дела и спорове с тях. Съвестта съпътства човека, тя винаги е с него. Тя го насочва в правилната посока. Съвестта, както твърди Е. Лукас, е най-добрият приятел на човека.

Съвременният човек живее много напрегнат живот, вечно бяга нанякъде, иска нещо, често проявява излишна суетене и бързане и не му остава време да се вслуша в гласа на собствената си съвест. Но ако той спре, оттегли се, остане в тишина и се опита да се вслуша в себе си, тогава той може да чуе този глас.

Необходимо и важно е да се отбележи, че Франкъл ясно осъзнава разликите в разбирането за съвест между религиозен и нерелигиозен човек. Ето един цитат от него: "Съвестта е гласът на непознаваемото трансцендентно. Този глас се възприема от човек, но не идва от човек; напротив, само трансценденталният характер на съвестта ни позволява да разберем по-добре човешката личност.

В заключение нека си припомним една кратка история от живота на Франкъл. Веднъж го попитали какво би направил и как би се държал, ако успее да общува с Хитлер след всичките зверства, които е извършил. Франкъл отговаря, че в разговор с Хитлер ще се позове на съвестта си. Очевидно няма друг авторитет в човек, който да стане най-добрият навигатор в живота му. Може би затова Франкъл, говорейки за отглеждането на деца, подчертава уместността и важността на развиването в тях на способността да чуват гласа на собствената си съвест и да го следват. Само съвестта може да помогне на човек да живее смислено собствения си живот.

За да напиша тази статия използвах следните източници:

1. Лекциите на моят уважван лектор Д-р Парушев
2. Франкъл В. Човек в търсене на смисъл
3. Франкъл В. Лекарят и душата
4. Лукас Е. Психотерапия с достойнство