"Здрав - болен" в психодиагностиката

Говорим за болен само в случаите, когато имаме продължаващ и мотивиран низ от абнормни постъпки или дълга хроника на ненормални действия, които влизат в противоречие с интересите на обществото и неговите представи (и идеали) за правилност, целесъобразност, коректност, нравственост, естетичност и др.

Попадането и пребиваването по този начин извън нормите се счита за боледуване, за състояние на болестна абнормност.

Самото лице вече е със статус болен (или страдащ, ненормален, проблематичен, отклонен и др.)

Някои авторитети в психотерапията считат, че е доста полезно при идентифицирането на психичните страдания и при идентифицирането на някого като болен използването на специфичния идиом “здрав разум”, в смисъл на особен мисловно-оценъчен критерий, свързан с логиката, интуицията и житейския опит на човека.

Здравият разум ни показва кой какъв е в рамките на психичния континиум, как изглежда дадена персона в психопатологична, психиатрична и психотерапевтична светлина.

Непременно трябва да подчертаем, че двойката “здрав – болен”, която представлява бинарна опозиция, е всъщност прагматичният ракурс на “нормално-абнормно”, което е сведено до равнището на психотерапевтичната практика.

Тази двойка е ориентирана към психотерапевтичните действия (преглед, поставяне на диагноза чрез съответната диагностична процедура, терапия, рехабилитация).

Здрав е този човек, при който е налице благополучие във физически, в екзистенциален, в икономически, в психически и в социален смисъл. И отсъства недъг.

Психично здрав в частен смисъл е този, който няма проблеми в сферата на психиката.

Но тъй като всичко е свързано, това означава липса на проблеми (или поне минимизирането им) и в другите посочени по-горе области.

Не може да си болен фатално, например, от рак, и да не страдаш в някаква степен от депресия, апатия и др.

Можем да дефинираме, че здрав е този, който може по някакъв добър начин да отговори на собствените си изисквания и на изискванията на обществото към него, който може да се адаптира и да се включи пълноценно в обществения живот за своя полза и за полза на обществото.

От тази гледна точка, да си болен означава да не можеш да отговориш на посочените изисквания и очаквания на обществото и на самия теб спрямо твоята собствена личност, т.е. има някакви пречки (болест) които ти пречат да си адекватен на ситуацията, да се вписваш в структурата на социалната общност и да извършваш това, което се очаква от теб да извършиш. Като болен ти не си същият като останалите в социума, различен си.

Близко по смисъл понятие до “болен” и “болест” е “дефект”. На практика болният е дефектен в контекста на конкретното общество и неговата обществена практика.

В психотерапевтичната практика “болест” и “болен” са свързани неразривно с такива понятия като разстройство (impairment), страдание (illness), неспособност (disability), патология и др.

Често при болния ние виждаме още несправяне, униние, отчуждения (“Болният е самотен!”).

Той често се сблъсква с кризи, остри ситуации, конфликти и др.

“Здрав” и “болен” са дефиниции както на отделната личност, на отделния човек, така и на цялостното общество или на отделни компонирани в него социални общности.

Тези термини можем да използваме доста сполучливо в операционален смисъл и спрямо един брак, едно семейство, група, социален пласт (страта), конфесионално обединение и др.

Тук трябва да кажа, че между "здрав" и "болен" има междинно състояние, натича се "преморбидно състояние", то нито е едното, нито е другото, нещо като жълтия цвят на светофара.

“Болест” (disease) е отклонение от норми, което си има определени причини, възникване, протичане, изход.

Болестта може да бъде видяна и като търсене помощ от страна на страдащия в рамките на социалното пространство и последователното му влизане в ролите на болен и на лекуван, при което са необходими други социални субекти, които да изпълнят ролите на здрави покрай болния и на лекуващи го.

В частност още веднъж ще подчертаем, че психичното разстройство (страдание, болест) е девиация от дадена норма (норми).

То е абнормно, то е ненормалност, то е патологично по същността си.

От правна гледна точка болният трябва да бъде оценен дали притежава (все още) определени способности и възможности, дали е вменяем и дали може да поема отговорност, доколкото тъкмо отговорността е спойката на социалната общност, тя именно стои в основата на всички човешки взаимоотношения.

Може би най-интересен и полезен за психотерапевтите е бихейвиористкият подход към болестта, изразяващ се в променено поведение, в болестно поведение.

Това са оплаквания, зависимост, страхове, осъзната нужда от лечение, апелации за помощ, търсене на грижите на околните, настояване за терапия и др.

За нуждите на практиката на психотерапията трябва да си изясним и същността на близките до “болест” термини “патологично” и “патогенно”, респективно “психопатологично” и “психопатогенно”.

Патологичен (респективно психопатологичен) е еквивалентен термин на болестен, докато патогенен (респективно психопатогенен) означава нещо друго, а по-точно, че става дума за пораждане на болест, на предизвикване на заболяване.

Едни условия (или обстоятелства) могат да бъдат определени като патогенни (психопатогенни) спрямо някакъв патологичен (или психопатологичен) случай.

Болестта, каквато и да е тя, има своите няколко пласта. Ето ги:

Първо, това е соматичният (или физиологичният) пласт, касаещ тялото (somos) или физиологията на човека.

Другият пласт е психичния пласт (или психичните характеристики), отнасящ се до личностната психика на болния (емоции, чувства, мислене, характер, акцентуации, особености и др.)

Такъв пласт имат както соматично болните, така и психично болните (хората с психични страдания).

Болестта има и трети пласт. Това е така нареченият социален пласт (или социални характеристики).

Този трети паст обхваща социалните взаимоотношения на микро, мезо и макро ниво.

Третият пласт ни дава взаимодействията на болния със социума.

Твърди се, че съществува и четвърти пласт, свързан с трансперсоналните характеристики на личността и с нейните надчовешки параметри.

Този пласт ни представя екзистенциалните аспекти – смисъла на страданието, религиозните му страни (например, като проява на Божията промисъл и др.), примирението със съдбата и т.н.

Накрая ще кажа, че всяка болест (sickness), като всички неща на този Божи свят, е със своите перспективи, както по отношение на заболелия (болния), така и в по-глобален мащаб, отнасящ се до нейното разпространение и функции (въздействия, поражения) в обществото, има своята динамика, променя се.

Това е твърде важно при психодиагностиката.