Приятно ми е да се запознаем, моето име е Тъга

Всички ме наричат Тъга, не знам защо, но хората се плашат от мен. Аз съм чувство, също като моята сестра Щастието, но нея всички я харесват и предпочитат. За сестричката си ще поговоря малко по-късно. Важно ми е да говоря и за нея, защото специалистите се опитват да ни разделят откакто се помним. Мен ме поставиха в негативния спектър на чувствата, а нея в позитивния. Никой не ни попита дали искаме да е така.

Появявам се в най-неподходящият момент. Не избирам хората за мен няма значение кой какъв е по етнос, религия, пол, убеждения, богат или беден. Появявам се там където не ме викат и не ме очакват. Моята цел никога не е била да навредя на човека, а да му помогна. Човекът може да се промени най-вече когато страда. Когато е щастлив, той не вижда възможностите, рядко се стреми към растеж, защото е в зоната си на комфорт. Човекът тогава става невнимателен, не е буден. Пропуска много от живота. Страданието е това, което разтърсва и помага на човека да се събере и да промени – най-вече себе си. Съвременните хора му казват ъпгрейдване/обновяване или пък рестарт.

Винаги ми е било интересно как хората функционират от началото на живота си до смъртта. Някои са сърдити на себе си цял живот, не си прощават, дори не си говорят, други са сърдити на целият свят и не поглеждат възможностите, които им предоставя Всемира. Други се възползват от мен и се изправят. Тези третите са ми най-любими и в същото време безинтересни, защото ги напускам бързо. Дори и да се върна при тях, те ме задържат малко – няколко дни, часове или минути/ научили са се да се справят с тъгата. С тези хора се занимавам малко, защото и те не се занимават с мен. Те успяват да преподредят живота си и да го реализират. На тези третите давам най-голям респект, защото могат да отговорят на изискванията на живота. Адекватно отговарят на най-важният въпрос – какво иска животът от теб?

 Има два вида хора: песимисти и оптимисти

Песимистът – съжалява за отминалите дни, отлага плановете си, прехвърля вината върху другите. В логотерапията го наричат ТЕ комплекс – другите са му/ѝ виновни (детето, жената, държавата, обществото, възпитаните, невъзпитаните…) Опитват се с биографията на миналото да обобщят настоящето. Понеже майка ми и баща ми…понеже сестра ми беше препочитаната…. Припомням, че не съм свободен За…, а ОТ. Свободен съм от детството си, миналото си и мога да бъда друг/а. Този тип хора не се детерминират/ограничават от влиянието на обществото. Те нямат собствена воля и нямат своята позиция. И тази група от хора се справят перфектно в отрицанието. Те не постигат. Осланят се на събитията и на надеждите за по-добри времена.

И

Оптимистът – аз съм отговорен към своите действия. Той откъсва всеки лист от календара на своя живот. Казва, че е благодарен за това, което е преживял. Живеем във време, в което имаме всичко, но нямаме душа. Човекът е едно същество, което е насочено вън от себе си. Същество, което да се осъществи или към някого когото да обича или към мисия (мисията може отново да се осъществи през тъгата. Тогава човек може да се осъзнае). Да бъдеш човек, означава да надскочиш себе си, да се докоснеш до трансцендентното/който се намира извън пределите на познанието, на опита. Означава да се докоснеш до човешкото съществуване, да зачетеш личността, такава каквато е.

Животът е дар! 

Всеки преминава през различни кризисни ситуации - подаръците, които получаваме от съдбата. В логотерапията знаем, че в съдбовното не можем да се месим, но търсим свободното. Там където човекът има свободни пространства и има неизмерни възможности.

Развитието ни зависи от две триади.

1. Трагична триада – болка, вина и смърт. Кризисните ситуации са база за нашето израстване.
2. Оптимистичната триада – вяра, надежда и любов. Подаръците от съдбата.

Става дума за възможността на човека да отговори на своята съдба.

Отговорността има един корен - отговор. Отговарям на неблагоприятните обстоятелства по начин, по който те да не ме детерминират. Аз отговарям – отговор чрез свободната си воля. Защото „ключът за моето щастие стои на моят врат“. Ключът за моето щастие не принадлежи на друг, моето щастие не се наследява, не го получавам от предците си или от социума и околната среда. Аз нося отговорност дали да съм щастлив/а или не. Ако имам живот благосклонен от съдбата, да благодаря, но ако имам неблагополучието да се справям с трудностите, тогава се опирам на смисъла на момента, който е мотивационният фактор на човека за заемане на собствена позиция.  Страдащият човек се опира на скръбта, но само с помощта на  непобедимата мощ на духа.

Страдащият човек в нашите дни в никакъв случай не винаги е беден, не винаги е стар, болен или изоставен, много често той живее поне външно при много добри условия, но въпреки това той е отчаян и страда от чувство за липса в живота (емоционални липси). Защо това е така - в известна степен високият стандарт на нашето западно индустриално общество, въздейства по начина „дом за слепи хора“. Защото отличителното в този дом е фактът, че обитателите на дома биват обслужвани, без да допринасят с каквото и да било за това . Именно заради това, че техните нужди биват по възможност задоволявани и те се чувстват в него социално осигурени, се получава парадокса. Защото тези хора могат да са слепи, но могат да са ангажирани. Те могат да бъдат щастливи, ако бъдат включени. Кой казва, че те не могат да се справят? Нашето общество е метафората на този дом. Там където имаме всичко и не ни се дава възможност, знаем, че имаме свободната воля и избора.

Човекът е същество, което винаги взема решения. И това решение е какъв да бъда в следващият момент.

За да напиша настоящият материал съм използвала книгата на Елизабет Лукас „Психотерапия с  достойнство“, лекциите на моят ментор по логотерапия Д-р Ефтим Парушев и не на последно място е опитът ми и срещата ми със страданието.

П.С „Всичко можете да ми причините на този свят, но никога незнаете как ще реагирам“

Виктор Франкъл