Имало едно време... Вътрешно дете

Всяка прилика с действителни лица е случайна и неволна

Имало едно време мъж и жена, които били много влюбени. Създали семейство и не след дълго се е родило едно красиво момче, дали му и красиво име. Имало една особеност в това семейство. Майката била властна, амбициозна и контролираща. Това съвсем не я е правило лош човек.  Напротив, тя е обичала семейството си, но не е знаела как да го покаже. Мислила си, че ако покаже любов на сина си, това ще я направи слаба и няма да може да го възпита добре.

За нещастие тези нейни страхове са се прехвърлили и към нейният съпруг. Той с времето станал само сянка. Спрял да взема отношение по въпросите свързани с детето. По-късно дори спрял да дава предложения за това или онова. Правил го, защото обичал съпругата си и не е знаел как по друг начин да ѝ покаже любовта и предаността си. Той ходил само на работа и стоял на дивана.

Детето растяло под зоркото око на контрола, натиска и амбициите. Окото на “какво ще кажат хората”, тежките изисквания на общественото мнение, изопачаване на свободата и свободната личност.

.... И растяло детето с излишната куртоазия. Твърде рано се научило да угодничи за да не си навлича “неприятности”. Неговото мнение не било важно, как така ще има мнение, когато възрастните знаят. Емоции, чувства, това били непознати за героя ни неща. От малко детето се е научило да ги подтиска, да ги затваря и да ги пренебрегва. Никога не се е зарадвало на успехите си, защото те никога не били зачетени, дори никога не се използвала тази дума, тя е била мистериозна за него. Винаги успехът се е превръщал в неуспех. Никога детето не повярвало на себе си. Нямало гордост. Не познавало силните си страни. Никога не пожелало нищо.

... И още по-голямо ставало детето. Никога не се е усмихвало и не си е позволило да се радва, да се зачете. То станало АЗ.

АЗ-а бил насочен само към себе си. Винаги намръщен, недоволен, не успявал да се заявява и страдащ от това, угодничел на всички и пак страдащ.

Аз-а завършил престижен университет. Станал това, което искал-властен, наказващ и сърдит. Създал семейство, но АЗ никога не успял да се свърже нито с ТЯ, нито с ТО, нито с ДРУГИТЕ, нито със СВЕТА. АЗ-а си останал АЗ. Намръщен и насочен към себе си АЗ започнал да страда-изпадал в депресия, после гняв, изразявал това към онази, която го обичала. Наранявал я, подтискал я, нямал ѝ доверие. Онази, която му давала цялата топлина и искала да го прегърне, но той я е отхвърлял с цялата си омраза. ТЯ била любовта. АЗ никога не я е зачел, никога не попитал за чувствата ѝ, никога не я чул, не говорил с нея. Но ТЯ любовта тихо стояла до него и го подкрепяла, стопляла го и му показвала чувствата си. Докато един ден АЗ се е държал безпощадно удрял, ритал, обиждал Любовта. ТЯ се е прибрала невидимо там вътре в душата му, готова да излезе, когато АЗ я повика и надяваща се това да не е късно.

Имало едно време... един сърдит човек на средна възраст, който има престижна професия и избутана в ъгъла любов.

Думи на автора:

Моят герой е вътрешното дете, което живее във всеки един от нас. То е подсъзнателния носител на детските травми. Вътрешното ни дете живее в нас, независимо от това на колко години сме. То е живо и има нужда понякога да бъде чуто, забелязано и обгрижено. Детството ни е една врата през която сме минали. В живота си ние преминаваме през много такива врати. Съзряване, създаване на семейство, работа и мн. др.

Моя герой може да се свърже със себе си, в случай, че изгради отново личността си. В логотерапията ние го наричаме изгубеното базово доверие. Да осъзнае, че е личност и никой не може да наруши личността, ако той не пожелае друго.